География на зеленчукопроизводството, лозарството и овощарството в България (стр.3)
Трайните култури /многогодишни/ са традиционни за българските земи още от древността /по времето на траките/. В края на ХІХв. те заемат 3,5% от обработваемите земи в България. Преди Втората световна война площите им достигат 4,2%, а в края на 70-те години - около 8%. През последните 20 години и особено след 1989г. намаляват около 4 пъти, поради парцелирането на градинските масиви. Трябва да се посочи и драстичното ограничаване на площите с лозя в средата на 80-те години, във връзка с “борбата срещу алкохолизма”. В края на 1998г. площите с трайни насаждения достигат 2196000дка, от които 99% са в частни стопанства, при 29% през 1991г.
Отглеждането на тези култури е капиталоемко, тъй като изисква време, труд и значително количество посадъчен материал, свързани с много разходи. Повечето от многогодишните култури са силно зависими от природните условия и са чувствителни към слани, мъгли, градушки, суховеи и други неблагоприятни природни явления. От друга страна отглеждането на трайни култури позволява рационалното използване на климатичните и почвени ресурси в територии, които са непригодни за други цели. Трайните култури са високодоходни, поради което съществува и висока мотивация за отглеждането им. Чистата продукция от 1дка е около 3 пъти по-висока, отколкото при зърнените култури, но около 2 пъти по-ниска от тази при техническите и зеленчуците. Те обаче изискват по-висока квалификация и значителен производствен опит от работната сила.
Продукцията на трайните култури в по-голямата си част е нетрайна, което ограничава транспортирането й и насочва използването й в консервната, спиртоварната и другите подотрасли на ХВП.
Отглеждането на трайните култури в България се определя и от търсенето на продукцията на вътрешните и външните пазари, което през последните няколко години значително намалява.
От трайните култури в страната се отглеждат лозя, овощия /ябълки, сливи, круши, праскови, кайсии и др./, ягоди, плодови храсти /малини, къпини, касис и др./ и др.
1. Лозарството е познато в земите ни още от времето на траките. И до днес е запазен тракийският празник ”зарязване на лозите”. В края на ХІХв. площите с лозя достигат 1,2 млн.дка, но в началото на ХХв. голяма част от лозовите насаждения са унищожени от болестта “Филоксера”. Това налага пренасянето в страната на американски сортове лози, изискващи облагородяване и адаптиране към местните условия. Така се поставя началото на развитие на пипиниерството в България.
Преди Втората световна война площите с лозя достигат 1,3млн.дка, а в края на 70-те години - около 1,8млн.дка. През 80-те години намаляват до около 1,5млн.дка, а днес те са 1,169млн.дка, от които 99% са в частни стопанства. Успоредно с тези промени в площите с лозя се отбелязват значителни негативни промени и в добивите на грозде. През 1998г. са обрани 404000т грозде, като над 99% са от частни стопанства.
Площи с лозя /хил.дка/ и добиви на грозде /хил.т./
Година Площи Добив
Общо Винени Десертни Общо Винено Десертно
лозя лозя грозде грозде
1980 1748 1518 230 865 745 120
1985 1652 1488 164 805 717 88
1990 1487 1308 179 631 563 68
1998 1169 1021 148 371 323 48
Лозовите насаждения изискват наклонени терени с южно изложение и надморска височина до 550-650м. Те издържат мразове до –150С, но при по-ниски температури измръзват, поради което се налага есенното им “загрибане” с пръст и пролетното им “отгрибане”. В тази връзка лозята в Северна България се налага да се загрибат и затова се отглеждат основно нискостеблени лозя. Високостеблени лозя се отглеждат в Южна България и те са незагрибаеми. Лозята имат развита коренова система и чрез нея използват дълбоко залегналата влага в почвата. Това им позволява да преодоляват засушаванията през юли, август и септември. Полезни за лозята са засушаванията в края на септември, тъй като се увеличава съдържанието на захар в гроздето.
Най-благоприятни за лозовите насаждения са черноземните и канелените горски почви, които са богати на карбонати. Подходящи са и по-бедните сиви горски почви.
Благоприятстващ развитието на лозарството в страната фактор е многовековният опит и производствени традиции на българското население в отглеждането на лозя. Такъв е и наличието на НИИ и изследователски станции, занимаващи се с проблемите на лозарството /в Плевен, Поморие, Варна, Сандански, Септември/.
Развитието на лозарството в България през последния век е тясно свързано с винопроизводството и производството на други спиртни напитки, които се явяват важен стопански фактор. В тази връзка винените сортове лозя заемат около 88% от площите и дават около 87% от гроздето в страната. Най-разпространени от тях са “Каберне”, “Гъмза”, ”Мискет”, ”Отел”, ”Алиготе”, ”Мускат”, ”Мерло”, ”Димят” и др.
Десертните сортове лозя заемат около 12% от площите и дават около 13% от добивите на грозде в страната. Най-разпространени са сортовете: ”Перла”, ”Кардинал”, ”Болгар” и др., които намират добър прием, както на вътрешния, така и на външния пазар. През 1998г. са изнесени, обаче, едва 700т грозде, поради голямата конкуренция от страна на страните-членки на ЕС.
Наред с винените и десертни сортове лозя, в България се отглеждат и сортове без семена, които се използват за стафиди. Те са разпространени основно в Ивайловградско, поради специфичните почвено-климатични условия в района. Застъпено е и отглеждането на лозя, използващи се основно за производство на сокове.
Неотделима част от лозарството е пипиниерството /отглеждането на малки лозички за посадъчен материал, които имат подобрени качества/. До края на 80-те години в България се отглеждат годишно около 100млн. лозички, но днес производството спада около 3 пъти, поради ограничаването на техния пазар.
Под въздействието на природните, демографски и стопански фактори в страната са се формирали следните лозарски райони:
1/. Черноморски. Обхваща областите Варна, Шумен, Бургас, Добрич. В него се намират над 20% от площите с лозя в страната. Върху формирането му оказват влияние, както почвено-климатичните, така и социално-икономическите условия. Голяма част от обраното грозде, във връзка с развитието на туризма, се консумира в границите на района. Отглеждат се незагрибаеми лози, с което се намаляват разходите по отглеждането им и спада себестойността на продукцията. Основните центрове са Поморие, Преслав, Варна и др.
2/. Пазарджишко-Пловдивски. Територията на района обхваща северните склонове на Родопите, южните склонове на Средна гора, поречието на Марица и Сакар. Основните лозаро-винарски центрове са Кричим, Перущица, Асеновград, Кортен, Ветрен, Чирпан, Карабунар и др. Почвено-климатичните условия позволяват отглеждането на незагрибаеми разнообразни сортове лози.
3/. Санданско-Петрички. Този район обхваща поречието на Места и Струма. В него се отглеждат незагрибаеми лози, поради средиземноморското климатично влияние. Основните центрове са Мелник, Сандански и Петрич.
Като цяло Южна България е основен производител на грозде /включително на асми в дворовете/, тъй като дава над 62% от общия добив. Южно от Стара планина се отглеждат основно незагрибаеми сортове лози.
В Северна България е концентрирано едва 38% от производството и около 1/3 от площите с лозя в страната. В тази част от България могат да се разграничат 2 лозарски района:
1/. Придунавски. Обхваща крайдунавските низини и Дунавската равнина. Основните центрове са Русе, Свищов, Видин, Плевен и др. Отглеждат се основно загрибаеми сортове лози, тъй като климатичните условия са по-неблагоприятни в сравнение с Южна България /по-ниски средногодишни температури, замръзвания през зимата и др./.
2/ Предбалкански. Районът обхваща Предбалкана и основните центрове са Сухиндол, Павликени, Велико Търново, Търговище и др. Отглеждат се загрибаеми сортове лозя върху сиви горски почви, поради специфичните климатични условия.
Сред административните области в България с най-голяма концентрация на лозарски масиви и добив на грозде изпъкват Бургаска, Сливенска и Ямболска. Основният фактор за това е близостта им до Южното Черноморие, което се характеризира с развит морски туризъм.
В перспектива се очаква ново “възраждане” на лозарството в условията на пазарно стопанство и свободна конкуренция на вътрешните и външни пазари.
Страница 1 Страница 2Страница 3 Страница 4
